Хъш. Седем плюс седем по Рихтер. Разкази и пътеписи

• • •

„Хъш?! Какъв хъш? Кой хъш?…“ Пита, пули се насреща ми. Очите му се въртят като пумпали, малко неестествено, но повече безпомощно.
„Ами хъш…“ Не довършвам и отминавам, леко раздразнен.
Не мирясва, хваща ме за ръката.
„Чакай!…“ Иска да разбере какво точно е станало с него.
„Искаш да кажеш като онези през Дунава ли, дето през турско…“ Тика лице в мен. Чака отговор.
„И онези. И тези като брат ми…“
• • •

Един ден брат ми позвъни от хилядите километри през Океана. Беше развълнуван. Не ти се обаждах, задъхваше се, май нещо обърках нещата ти…
Обаждай се, брат ми, не го оставих дълго да говори, беше му трудно. Да знаем, че си добре.
• • •

Как ли изглежда сега? Сигурно някой ден ще се видим пак. Ще се прегърнем! Не може да не се случи. И то се случи.
Стената падна…
Стената падна! Хора!…
Какво друго?
Ами това, че и аз един ден станах хъш.
И малкият ни брат – и той.
Хъш…

Ангел Колев

Корени

[et_pb_section fb_built="1" _builder_version="3.22" custom_padding="0px||||false|false"][et_pb_row _builder_version="3.25" background_size="initial" background_position="top_left" background_repeat="repeat" width="100%" custom_padding="0px||0px||false|false"][et_pb_column type="4_4" _builder_version="3.25" custom_padding="|||" custom_padding__hover="|||"][et_pb_wc_breadcrumb _builder_version="3.0.47"][/et_pb_wc_breadcrumb][et_pb_wc_cart_notice _builder_version="3.0.47"][/et_pb_wc_cart_notice][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row _builder_version="3.25" background_size="initial" background_position="top_left" background_repeat="repeat" width="100%" custom_padding="0px||||false|false" column_structure="1_2,1_2"][et_pb_column type="1_2" _builder_version="3.25" custom_padding="|||" custom_padding__hover="|||"][et_pb_wc_images _builder_version="3.0.47" hover_enabled="0" sticky_enabled="0"][/et_pb_wc_images][/et_pb_column][et_pb_column type="1_2" _builder_version="3.25" custom_padding="|||" custom_padding__hover="|||"][et_pb_wc_title _builder_version="3.0.47"][/et_pb_wc_title][et_pb_wc_rating _builder_version="3.0.47"][/et_pb_wc_rating][et_pb_wc_price _builder_version="3.0.47"][/et_pb_wc_price][et_pb_wc_description _builder_version="3.0.47"][/et_pb_wc_description][et_pb_wc_add_to_cart _builder_version="3.0.47"][/et_pb_wc_add_to_cart][et_pb_wc_meta _builder_version="3.0.47"][/et_pb_wc_meta][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row _builder_version="3.25" background_size="initial" background_position="top_left" background_repeat="repeat" width="100%"][et_pb_column type="4_4" _builder_version="3.25" custom_padding="|||" custom_padding__hover="|||"][et_pb_wc_tabs _builder_version="3.0.47"] [/et_pb_wc_tabs][et_pb_wc_upsells _builder_version="3.0.47"][/et_pb_wc_upsells][et_pb_wc_related_products _builder_version="3.0.47"][/et_pb_wc_related_products][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]

Франция, разреши да те обичаме!

Този роман е отговор на ония българи, които наричат сънародниците си емигранти „предатели“, „изменници“… Прочетете го и си отговорете на въпроса: „Аз мога ли да изтърпя това, което са преживели тези хора?“ И тогава, сигурен съм, ще станете по-добри и по-топли към емигрантите си. Тоест, към себе си…

Димо Райков

* * *
Бг-емигранти са се събрали в подземието на хотел в Париж и пишат писмо до Президента на Република Франция. Облечени в най-новите си дрехи, „делегатите“ на това своеобразно събрание са огрени от една мека топлина…
И пишат със сетна човешка надежда и вопъл: „Г-Н ПРЕЗИДЕНТ, РАЗРЕШЕТЕ ДА ОБИЧАМЕ ФРАНЦИЯ!“
Писмото е готово. И клетите същества, огрени от надежда, започват да се подписват. Остава да сложи подписа си само закъсняващата Мадлен, дошла да се лекува в Париж. Но новината е смразяваща – тя току-що е починала. И чак сега емигрантите разбират – над г-н Президента има още някой… Някой, който те, увлечени в последния си порив към Мечтата, просто бяха забравили.
И Писмото, изцапано от прокапалите по него сълзи, остава неизпратено…
Всъщност този роман е свидетелство за живота на бг-емигрантите през периода 2007-2014 г., по времето, когато, макар и членове на Европейския съюз, на сънародниците ни и румънците бе забранено да работят нормална работа във Франция и в някои други страни в ЕС.
Това е роман за българската мъка, за българската орисия – да бъдеш НИЧИЙ – и в България, но и в чужбина…

* * *
„Франция, разреши да те обичаме!“ е книга-вопъл по онова, което търсим цял живот и което често, без да сме го намерили, изгубваме безвъзвратно…
Една книга, която аз, като литературен критик и читател, безусловно и горещо препоръчвам на всеки, изкушен от четенето.
С такива книги ние, българите, достойно бихме се представили пред света.

Константин Еленков

Където бях и пак ще бъда. Фамилна книга за родители, за децата им и за родителите на родителите

Опри с ръцете си тавана.
Не стигаш ли? Стани на пръсти.
Високо е над тебе кръстът,
а ти под купола си хванат.
Над купола е свят небесен.
Под него птици и човеци,
плетат гнезда или венеца
за който е от кал замесен.
А който е от кал замесен,
е в тялото на окарина.
И вятърът през тази глина
уж свири, а нарежда в песен:
„Тук всички пеперуди пъстри
са думички едва разбрани.
Вдигни с ръцете си тавана.
Не стигаш ли? Стани на пръсти“.

Крадец на спомени

… В събота привечер лежи на брега на океана. Мисли за родителите си и мисълта му е ясна, опитва се да подреди доминото на спомените, но не се получава. Шарада. Спрял е Форда на 100 м от брега. Зяпа носталгично изчезващото зад хоризонта слънце. Дошъл е да остане, и толкова. Това, което е видял, не му дава спокойствие. Дойде, побачка, Guten Abend, дори утре ще се натурализира. Иска да мисли за онова петънце на Балканите, но вълните изтриват мислите му като фигури по пясъка. Единственото, което съзира ясно, е краят. Там, където слънцето залязва. И своя програмиран финал. Бяга на запад при залез слънце, за да види по-добре Венера, но напразно. Върви още един филм…

Събличане на росата

Поетът няма понеделници.
Поетът няма недели.
Те са вятър във вятърни мелници
и вятъра мелят.
И сред тази вихрушка от плява
поетът оре и засява.

Ангелът и Яков. Роман бурлеска

В тъжния си роман "Ангелът и Яков" Георги Ганев взема без колебание по нещо от живота на всеки от нас, за да го вплете в съдбата на своите герои и така да ги направи плът от плътта ни. Корените им се преплитат с нашите в осквернената от политически страсти и нравствени падения родна почва, пият жизнени сокове от отровните извори на собствените си погрешни представи и примитивни убеждения. Деградацията на комунизма, последвана от деградацията на демокрацията, поражда личностна деградация, от която спасение носи само любовта - онази любов, заради която Ангелът започва своята борба с Яков, и която в крайна сметка кара Яков да се обърне към него със сакралното "Отче".

Йото Пацов

Прѣльст и светогорски стихотворения

АТОН

В Света гора не можеш да настъпиш пеперуда
и върху котките да сложиш кръстчета от лайка.
Тук светлината денонощно над маслините се труди,
а под маслините седи и Си играе Божията Майка.

Тя още е дете. И с костенурката за кукли Си говори.
А после къса цветовете на огромен копър.
Светът е изумен, че има десет пръстчета опора,
и затова е объл, удивителен и мокър.

Между морето и върха върви на мравките керванът
и мъкне сол, която в снеговете ще зарови.
На колене е слънцето, а трябва за сърцето да се хване,
за да дочака облака и тънкото му слово.

Случаен пътник съм – сандалите ми лепнат за тревата.
Но обикалям в кръг и стигам до смокиня.
Един кълвач трепти и е от крехко злато,
и не помръква повече от хиляди години.

Ако разказвам още, ще сгреша на тишината словореда
и малката Мария ще си тръгне, без да ме познае.
По-нисък съм от цвят и вече мравката ме гледа,
както се гледа шипка, клонка или заек.

Не се страхувам да приличам на къртица,
която диша и живее замъглено.
Мария става – тръсва дивите къдрици
и с десет пръстчета докосва цялата вселена.

Pardon our dust! We're working on something amazing — check back soon!

АТОН